2.
– И когато отвориш очи – аз ще съм тук. И когато потреперваш докато извиваш устни сутрин – пак ще съм тук – рисуваше по дланите ми нежно докато моите мисли прехвърчаха…
– Алекс..
– Шшшт – постави пръст върху устните ми. Знам какво искаш да кажеш,разбирам и въздишките ти и и неизречените въпроси. Понякога е по – хубаво отговорите да ни намерят сами – преди ние тях. Тогава е по – истинско. Никога няма да се оставя някакъв отговор да вземе решение вместо мен ,но може съвсем спокойно да ти посочи пътя, Ейнджъл.
– Знаеш ли, Алекс, обичам да говоря с теб. През всичките думички,които ти казвам – сякаш ти казвам много повече с неизречените си мисли – отколкото тези обвити в думи. Защото емоциите няма смисъл да се обвиват в шоколад или ванила. Или са там или не
– А ние – поставих ръка в ръката му – имаме повече – отколкото половината свят.
Усмихна се. В очите ти се прокрадна нещо..сянка..нещо мое. Нещо странно. И нещо ничие. Ти не беше нещо,което можех да притежавам,а не беше и нужно. Нашият свят се основаваше на не притежанието и непокорството. Разпиляването им по теб и събирането им обратно. Изтичах по пръстите ти, бързо, лудо и се връщах обратно. Щях ли да бъда цяла после? Да.. имаше значение и да щях да бъда. Емоциите бяха чисти, преливащи, вдъхновяващи. Енергия. Малко думички и повече дъх. Мислите ми понякога бяха в монолози. Само понякога. После идваше ти ,прошепваше фона и приказката започваше. Понякога. И често.Може би. Малко отвътре. Твърде истинско. И малко мое.
Бях твоя ,Алекс. Но нищо не беше започнало.
Песъчинките бяха между пръстите ти.
Излизах ли или се връщах?
Всъщност нямаше значение.
Кожата ми знаеше отговора.
Сега остана само малко прах.
И малко звезди.
Малко път,
Посока,
Завой,
И ние
Някъде там
И отвъд.
****
3.
– Ейнджъл, затвори очи – каза ти и хвана ръката ми. Поведе ме, не знаех къде отивахме ,а и нямаше значение.
Вярвах ти лудо, безрезервно и ти го знаеше и именно за това бях съхранена в ръцете ти,защитена,трепереща и закриляна по – силно от всичко,което някога си искал да закриляш.
Разтопявах се, Алекс, после се връщах обратно – за да се изгубя между устните ти,между ръцете ти,между частиците от теб.. пъзелът никога не беше нареден,беше само разхвърлян. Но ти така харесваше,искаше ме неподредена, твоя, разхвърляна, събрана и разпръсната между пръстите. Като никога. Като пред никой друг.
Остави ме само по копринени чорапи и с шалче на очите ми. Искаше да ме скриеш от самата мен, за да се открия пред теб. Тревата шумолеше около мен,слънцето ме галеше,самотата на звуците ме обгръщаше. Чувах поточето,което ми говореше.. както ти когато ми шепнеше. Нямаше нужда от думи – само от усет. Притежаваше ме и ме искаше още малко. И винаги имаше не завоювана частица – песъчинките започваха да се нареждат при докосването ти…
Започна да рисуваш по мен с водата – усещането беше като да обвиваш въжета около мен – чувствах се също толкова ограничена, беззащитна и събрана в шепите ти.
Започна бавно.. от основата.. фигурата беше моята същност в ръцете ти. Перото започна бавно да се оформя под пръстите ти.. постепенно ..бавно..като течен шоколад по устните ми – трябваше да е капка по капка,за да е пълноценен вкуса..
Крилото по мен вече беше почти завършено..
– Ейнджъл когато си готова..
С една ръка махнах шала и те погледнах. По моя си начин, обгръщах те, разтапях се, гушках се в теб – всичко с един поглед. И ти прошепнах ..
– Алекс, никога повече не ме питай. – сложих ръка в ръката ти.
Ти се усмихна разбиращо,искаше да ми дадеш малко контрол,малко последна частичка път назад и избор. Но ти знаеше, че моят път вече беше твой – а моят избор беше ти.
– Тогава започваме – хвана с ръце лицето ми и целуна косите ми..
Обгърна ме с ръце, сгуши ме цялата в теб и обгърна крилата ми.
Пътят беше пред нас.
Не беше пътечка.
Беше огън и жупел и пепел. И ти ме пускаше да мина през всичко.
Но не сама.
Бях с крилата ти.
Малка.
Сигурна.
Изчезваща.
Капките паднаха бавно от раменете ми.. а красотата.. тя започваше с падането на първото перо.
Всичко вече беше в ръцете ти,а пътят беше в очите ми.
Дискусията за този разказ можете да намерите тук.